Нов роман от Жозе Родригеш душ Сантуш
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
БЕЗСМЪРТНИЯ
от
Жозе Родригеш душ Сантуш
размер: 464 стр.
цена 19,95 лева
ISBN 978-954-26-2209-3
Превод Весела Чергова
Най-новата книга от обичаната на почитателите поредност с Томаш Нороня
Очаквайте на 13 декември!
За книгата
Виртуалното от ден на ден се слива с действителното и бъдещето на човечеството е заложено на карта.
В Хонконг високоуважаваният професор Яо Бай ненадейно афишира раждането на две генетично модифицирани бебета. Противоречивата вест се трансформира в международна сензация и насочва всички погледи към Китай. Не след дълго ученият изчезва безследно.
В Лисабон Томаш Нороня се среща със служителя на секретна американска софтуерна организация Курт Вайлман, който се интересува от връзката му с Яо Бай. Португалският историк е единственият човек от Запада, който е общувал с китайския академик през последните 10 години. Вайлман разкрива, че професорът е бил отпред на скришен план, въодушевен от Витрувианския човек на Леонардо да Винчи. Той е целял създаването на общ изкуствен интелект, който да докара до основаване на съвършени човешки същества. Внезапно апартаментът, в който се намират двамата, експлодира, а влакът в метрото се сблъсква с още две композиции. Сякаш целият свят е полудял и се е впуснал в гонене на Томаш и Курт, само че за какво?
Докато виртуалното от ден на ден се слива с действителното, бъдещето на човечеството е заложено на карта. Дали то ще се окаже изправено пред своя край? Или на прага на ново начало и късмет за безконечен живот?
За създателя
Водещ на централните вести, боен кореспондент, бестселъров създател и академични учител, Жозе Родригеш душ Сантуш се подрежда измежду най-популярните и уважавани персони в Португалия.
Той става прочут като публицист с романа „ Кодекс 632 “, който се трансформира в литературна сензация и бестселър № 1 на 2005 година в Португалия.
С „ Божията формула “ Сантуш се утвърждава като водещо име в актуалния европейски интелектуален трилър. На изключителен интерес се радват и романите му „ Седмият щемпел “, „ Последната загадка “, „ Ръката на сатаната “, „ Ключът на Соломон “, „ Божият яд “, „ Сигнал за живот “, „ Ватиканът “, „ Мъжът от Константинопол “, „ Милионерът в Лисабон “, „ Героичната арка “ и „ Любовницата на губернатора “.
Авторът е гостувал в България няколко пъти.
Откъс
Щом напусна магазина, професор Яо Бай погледна часовника си. Трябваше да побърза, тъй като времето не бе на негова страна. Беше от решаващо значение трикът му да сполучи. Беше замислил проекта, който прилагаше в този момент, още когато полковник Ли го изведе от килията. Това бягството беше основен миг, защото предвиждаше единственото деяние, което не би могъл да извърши в лабораторията. Възнамеряваше да изпрати известие отвън Китай. Някой безсрамник би го нарекъл писмо в бутилка, защото професор Яо Бай бе живял цялостен живот в страната си, в никакъв случай не бе пътувал в чужбина, нито имаше другари отвън страната. Беше елементарен корабокрушенец, уединен и загубен за света. Кой щеше да получи бутилката и да прочете посланието му?
Всъщност великият китайски академик имаше връзка с един човек. Един-единствен, само че значим. Този мъж го беше посетил преди известно време и професорът бе запазил телефонния му номер. Мъжът му беше донесъл вести от Яо Цзинмин, а в действителност беше и последният човек, с който синът му се беше срещал, и това стигаше, с цел да му отреди особено място в сърцето си. Освен това индивидът имаше и друга специфичност, която го правеше приветлив. В юношеските си години професор Яо Бай имаше обичано място в Пекин, което обичаше да посещава, и това не беше нито площад „ Тиенанмън “, нито Забраненият град, нито университетските кафенета, нито някое друго обичайно, младежко или туристическо кътче, а остарялата Астрономическа обсерватория, строена по времето на династия Мин. Преди епохи обсерваторията била поверена на грижите на португалски духовник йезуит, който бил и консултант на императора. Казвал се Томаш Перейра. По време на онази единствена среща професор Яо Бай нищо не загатна за йезуитския духовник, само че новото другарство му подсети за свещеника, защото мъжът също се споделяше Томаш и идваше от същата страна. До него професорът щеше да изпрати известието си. Телефонният номер бе запечатан в мозъка му, тъй като имплантът, който носеше вграден на врата си, безусловно го въоръжаваше с фотографска памет, тъй че, колчем пристигнеше в пощенската станция, щеше да позвъни и да извърши проекта си. Малко оставаше.
Стигна до бул. „ Предприемачески “ и се опита да го пресече, само че трафикът беше ужасяващ. Не поради колите, а поради безкрайните върволици от скутери и колела. Скутерите доставяха поръчани по интернет артикули – същинска мода в Китай, а велосипедите се вписваха в друга фешън наклонност – споделения превоз. Оранжевите и сребристите колела бяха благосъстоятелност на „ Мобайк “, жълтите на „ Офо “, а останалите – на голям брой други компании. С помощта на интелигентни катинари, свързани с интернет, които се отваряха единствено с QR код, тези колела бяха оборудвани с GPS, ускорители, блутут и информационни системи, задействаха се от смарт телефони, всеки човек можеше да ги употребява и да ги остави на всички места, с цел да бъдат употребявани наново от всеки различен, отключил ги със своя QR код. Цената на пътуването зависеше от пробега и времето за прилагане, само че беше смешна сума и всички се втурнаха да употребяват точно този превоз. Само компания „ Мобайк “ отчиташе в Китай четири пъти повече пътувания в сравнение с „ Юбър “ можеше да регистрира в целия свят, което изяснява за какво цветните колела се бяха трансформирали в същинска градска злина. Трябва да се признае, че имаше и бонус за системата за наблюдаване. Всеки велосипед изпращаше до централата си информация за своите пътувания, тъй че компанията непрестанно да е в течение кой кара колело и къде отива. Тези данни бяха навреме предоставяни на страната, която ги използваше, с цел да подсигурява публичната естетика.
По-добре да беше употребявал пешеходна пътека, само че учителят Яо Бай бързаше и реши да рискува. Щом съзря междина, форсира крачка, с цел да пресече булеварда, само че по средата на пътя усети удар и слънчевите му очила паднаха на земята.
О, не! Моля за опрощение – рече колоездачът, който го беше блъснал. – Вие ми се изпречихте внезапно. Добре ли сте?
Ученият неотложно сграбчи очилата и на часа си ги постави още веднъж.
Да, да, всичко е наред – сподели той, отпращайки велосипедиста. – Съжалявам, доста бързам.
С крайчеца на окото си огледа стълбовете. Наоколо имаше три камери. Дали го бяха разпознали? Знаеше, че лицевото различаване в Китай се правеше от „ Скайнет “ с съвсем 100 % успеваемост, когато изображението беше фронтално, само че той бе внимавал да държи лицето си надолу по време на злополуката. Разпознаването на обърнати лица ставаше по-трудно, само че въпреки всичко успеваемостта надхвърляше осемдесет %. Това доста намаляваше възможностите му. Все отново бе стоял без очила най-вече пет секунди, а не биваше да се не помни, че носеше шапка и нямаше брада, а това доста променяше външния му тип. Със сигурност в базата данни, употребена от полицията, фотографията му отразяваше лицето му в предходния му тип. А това работеше в негова изгода.
Беше му известно, че все пак логаритмите на централния компютър за видеонаблюдение са способни да разпознават хора единствено по силуета и по походката им. Дори човек да се преструваше, че накуцва, и да скриеше лицето си, изображенията, снимани до петдесет метра разстояние, щяха да бъдат разпознати от „ Скайнет “. Разпознаването, създадено от китайската компания за изкуствен интелект „ Уотрикс “, имаше единствено един проблем, не можеше да се реализира в действително време. Поне към този момент. Алгоритмите щяха да прегледат записите от милионите камери за наблюдаване из цялата страна, само че това щеше да отнеме десетки минути, когато той се надяваше да се е върнал в лабораторията в положение да приключи проекта си. Също по този начин трябваше да вземе поради роботизираните птици – дронове, които наподобяваха птици, и кръжаха на ята из небето над страната, с цел да наблюдават популацията, само че тази система за наблюдаване засягаше по-слабо градовете, тъй че представляваше пренебрежимо ниска степен на риск. Истинската опасност идваше от камерите на улицата.
Той форсира крачка. Във всеки случай би трябвало да одобри, че е бил разпознат от автоматизираната система за лицево различаване и че разполага със доста по-малко време от плануваното, с цел да извърши замисъла си. Отлично познаваше опциите на системата за наблюдаване, тъй като беше посветил доста сили на създаването на „ Скайнет “ и бе съдействал за подготовката на съответния протокол. Всъщност системата се основаваше на допускането, че всички лица са неповторими тъкмо като пръстовите отпечатъци, и измерваше разнообразни точки на всяко засечено от камерите лице като дължината на носа или дистанцията сред очите – назоваха ги „ основни точки “. Измерванията включваха осемдесет такива точки, които бяха съвсем незабавно сравнявани с изображенията от базата данни, съдържаща лицата на всички поданици на страната. Грешките беше сведени до 0,8 %. Тоест без неточности.
Веднага щом централният компютър на „ Скайнет “ го разпознаеше, щеше да подаде сигнал, неотложно препратен към служителите на реда в региона с данни за местонахождението и типа му. До две-три минути щеше да бъде хванат. Китай беше най-строго охраняваната страна на планетата и неслучайно бе създала електронната си система за видеопроследяване. Не единствено китайските градове бяха залети с камери за наблюдаване, само че и софтуерните компании като „ Сенстайм “ и „ Мегвии “, изобретили най-сложните системи за автоматизирано лицево различаване в света, способни единствено за три секунди да разпознават кое да е лице от милиардното население на страната. Алгоритмите на тези системи бяха способни даже да плануват по държанието на сниманите от камерите хора за кои от тях има най-голяма възможност да извършат закононарушение. Такива като него.
Китайска полиция съхраняваше тонове цифровизирана информация за всеки жител на страната. Медицински картони, ДНК, пръстови отпечатъци, биометрични данни, етническа принадлежност, лице, глас, покупки, доставени пощенски колета, изповядвана вяра, онлайн държание, пътувания с трен и аероплан, всяко напредване, записано от джипиеса на смарт телефона, даже номерата на тъпите карти за отстъпка в супермаркета, т.е. събираше се всичко, безусловно всичко за всеки човек. И чужденците не можеха да го избегнат. Информация и фотоси за всяко лице, влезнало в страната по работа или за туризъм, попадаха в базата данни. Освен това китайска технология iFlytek беше създала системи за гласово различаване, които улавяха всеки тон в някой апартамент или офис. iFlytek работеше за Министерството на държавната сигурност по основаването на национална гласова база данни и намерено се хвалеше, че може да разпознава гласа на всеки обвинен и неотложно да рапортува на полицията.
И забележете, това не значи, че управляващите стояха със скръстени ръце и чакаха информацията сама да им падне от небето. Полицейските логаритми неуморно проучиха цялата информация, събрана от множеството системи за наблюдаване, и подаваха сигнали всякога, когато отчитаха признаци на отклонение от висшата цел – „ обединяване на мозъците “, както я назоваха публично. Това не беше фикция, а невероятната действителност на изкуствения разсъдък в Китай. И професор Яо Бай го знаеше по-добре от всеки различен, тъй като персонално бе взел участие в създаването на тази гигантска стратегия за следене. Цялото население на една страна беше непрекъснато шпионирано!
п редставя
БЕЗСМЪРТНИЯ
от
Жозе Родригеш душ Сантуш
размер: 464 стр.
цена 19,95 лева
ISBN 978-954-26-2209-3
Превод Весела Чергова
Най-новата книга от обичаната на почитателите поредност с Томаш Нороня
Очаквайте на 13 декември!
За книгата
Виртуалното от ден на ден се слива с действителното и бъдещето на човечеството е заложено на карта.
В Хонконг високоуважаваният професор Яо Бай ненадейно афишира раждането на две генетично модифицирани бебета. Противоречивата вест се трансформира в международна сензация и насочва всички погледи към Китай. Не след дълго ученият изчезва безследно.
В Лисабон Томаш Нороня се среща със служителя на секретна американска софтуерна организация Курт Вайлман, който се интересува от връзката му с Яо Бай. Португалският историк е единственият човек от Запада, който е общувал с китайския академик през последните 10 години. Вайлман разкрива, че професорът е бил отпред на скришен план, въодушевен от Витрувианския човек на Леонардо да Винчи. Той е целял създаването на общ изкуствен интелект, който да докара до основаване на съвършени човешки същества. Внезапно апартаментът, в който се намират двамата, експлодира, а влакът в метрото се сблъсква с още две композиции. Сякаш целият свят е полудял и се е впуснал в гонене на Томаш и Курт, само че за какво?
Докато виртуалното от ден на ден се слива с действителното, бъдещето на човечеството е заложено на карта. Дали то ще се окаже изправено пред своя край? Или на прага на ново начало и късмет за безконечен живот?
За създателя
Водещ на централните вести, боен кореспондент, бестселъров създател и академични учител, Жозе Родригеш душ Сантуш се подрежда измежду най-популярните и уважавани персони в Португалия.
Той става прочут като публицист с романа „ Кодекс 632 “, който се трансформира в литературна сензация и бестселър № 1 на 2005 година в Португалия.
С „ Божията формула “ Сантуш се утвърждава като водещо име в актуалния европейски интелектуален трилър. На изключителен интерес се радват и романите му „ Седмият щемпел “, „ Последната загадка “, „ Ръката на сатаната “, „ Ключът на Соломон “, „ Божият яд “, „ Сигнал за живот “, „ Ватиканът “, „ Мъжът от Константинопол “, „ Милионерът в Лисабон “, „ Героичната арка “ и „ Любовницата на губернатора “.
Авторът е гостувал в България няколко пъти.
Откъс
Щом напусна магазина, професор Яо Бай погледна часовника си. Трябваше да побърза, тъй като времето не бе на негова страна. Беше от решаващо значение трикът му да сполучи. Беше замислил проекта, който прилагаше в този момент, още когато полковник Ли го изведе от килията. Това бягството беше основен миг, защото предвиждаше единственото деяние, което не би могъл да извърши в лабораторията. Възнамеряваше да изпрати известие отвън Китай. Някой безсрамник би го нарекъл писмо в бутилка, защото професор Яо Бай бе живял цялостен живот в страната си, в никакъв случай не бе пътувал в чужбина, нито имаше другари отвън страната. Беше елементарен корабокрушенец, уединен и загубен за света. Кой щеше да получи бутилката и да прочете посланието му?
Всъщност великият китайски академик имаше връзка с един човек. Един-единствен, само че значим. Този мъж го беше посетил преди известно време и професорът бе запазил телефонния му номер. Мъжът му беше донесъл вести от Яо Цзинмин, а в действителност беше и последният човек, с който синът му се беше срещал, и това стигаше, с цел да му отреди особено място в сърцето си. Освен това индивидът имаше и друга специфичност, която го правеше приветлив. В юношеските си години професор Яо Бай имаше обичано място в Пекин, което обичаше да посещава, и това не беше нито площад „ Тиенанмън “, нито Забраненият град, нито университетските кафенета, нито някое друго обичайно, младежко или туристическо кътче, а остарялата Астрономическа обсерватория, строена по времето на династия Мин. Преди епохи обсерваторията била поверена на грижите на португалски духовник йезуит, който бил и консултант на императора. Казвал се Томаш Перейра. По време на онази единствена среща професор Яо Бай нищо не загатна за йезуитския духовник, само че новото другарство му подсети за свещеника, защото мъжът също се споделяше Томаш и идваше от същата страна. До него професорът щеше да изпрати известието си. Телефонният номер бе запечатан в мозъка му, тъй като имплантът, който носеше вграден на врата си, безусловно го въоръжаваше с фотографска памет, тъй че, колчем пристигнеше в пощенската станция, щеше да позвъни и да извърши проекта си. Малко оставаше.
Стигна до бул. „ Предприемачески “ и се опита да го пресече, само че трафикът беше ужасяващ. Не поради колите, а поради безкрайните върволици от скутери и колела. Скутерите доставяха поръчани по интернет артикули – същинска мода в Китай, а велосипедите се вписваха в друга фешън наклонност – споделения превоз. Оранжевите и сребристите колела бяха благосъстоятелност на „ Мобайк “, жълтите на „ Офо “, а останалите – на голям брой други компании. С помощта на интелигентни катинари, свързани с интернет, които се отваряха единствено с QR код, тези колела бяха оборудвани с GPS, ускорители, блутут и информационни системи, задействаха се от смарт телефони, всеки човек можеше да ги употребява и да ги остави на всички места, с цел да бъдат употребявани наново от всеки различен, отключил ги със своя QR код. Цената на пътуването зависеше от пробега и времето за прилагане, само че беше смешна сума и всички се втурнаха да употребяват точно този превоз. Само компания „ Мобайк “ отчиташе в Китай четири пъти повече пътувания в сравнение с „ Юбър “ можеше да регистрира в целия свят, което изяснява за какво цветните колела се бяха трансформирали в същинска градска злина. Трябва да се признае, че имаше и бонус за системата за наблюдаване. Всеки велосипед изпращаше до централата си информация за своите пътувания, тъй че компанията непрестанно да е в течение кой кара колело и къде отива. Тези данни бяха навреме предоставяни на страната, която ги използваше, с цел да подсигурява публичната естетика.
По-добре да беше употребявал пешеходна пътека, само че учителят Яо Бай бързаше и реши да рискува. Щом съзря междина, форсира крачка, с цел да пресече булеварда, само че по средата на пътя усети удар и слънчевите му очила паднаха на земята.
О, не! Моля за опрощение – рече колоездачът, който го беше блъснал. – Вие ми се изпречихте внезапно. Добре ли сте?
Ученият неотложно сграбчи очилата и на часа си ги постави още веднъж.
Да, да, всичко е наред – сподели той, отпращайки велосипедиста. – Съжалявам, доста бързам.
С крайчеца на окото си огледа стълбовете. Наоколо имаше три камери. Дали го бяха разпознали? Знаеше, че лицевото различаване в Китай се правеше от „ Скайнет “ с съвсем 100 % успеваемост, когато изображението беше фронтално, само че той бе внимавал да държи лицето си надолу по време на злополуката. Разпознаването на обърнати лица ставаше по-трудно, само че въпреки всичко успеваемостта надхвърляше осемдесет %. Това доста намаляваше възможностите му. Все отново бе стоял без очила най-вече пет секунди, а не биваше да се не помни, че носеше шапка и нямаше брада, а това доста променяше външния му тип. Със сигурност в базата данни, употребена от полицията, фотографията му отразяваше лицето му в предходния му тип. А това работеше в негова изгода.
Беше му известно, че все пак логаритмите на централния компютър за видеонаблюдение са способни да разпознават хора единствено по силуета и по походката им. Дори човек да се преструваше, че накуцва, и да скриеше лицето си, изображенията, снимани до петдесет метра разстояние, щяха да бъдат разпознати от „ Скайнет “. Разпознаването, създадено от китайската компания за изкуствен интелект „ Уотрикс “, имаше единствено един проблем, не можеше да се реализира в действително време. Поне към този момент. Алгоритмите щяха да прегледат записите от милионите камери за наблюдаване из цялата страна, само че това щеше да отнеме десетки минути, когато той се надяваше да се е върнал в лабораторията в положение да приключи проекта си. Също по този начин трябваше да вземе поради роботизираните птици – дронове, които наподобяваха птици, и кръжаха на ята из небето над страната, с цел да наблюдават популацията, само че тази система за наблюдаване засягаше по-слабо градовете, тъй че представляваше пренебрежимо ниска степен на риск. Истинската опасност идваше от камерите на улицата.
Той форсира крачка. Във всеки случай би трябвало да одобри, че е бил разпознат от автоматизираната система за лицево различаване и че разполага със доста по-малко време от плануваното, с цел да извърши замисъла си. Отлично познаваше опциите на системата за наблюдаване, тъй като беше посветил доста сили на създаването на „ Скайнет “ и бе съдействал за подготовката на съответния протокол. Всъщност системата се основаваше на допускането, че всички лица са неповторими тъкмо като пръстовите отпечатъци, и измерваше разнообразни точки на всяко засечено от камерите лице като дължината на носа или дистанцията сред очите – назоваха ги „ основни точки “. Измерванията включваха осемдесет такива точки, които бяха съвсем незабавно сравнявани с изображенията от базата данни, съдържаща лицата на всички поданици на страната. Грешките беше сведени до 0,8 %. Тоест без неточности.
Веднага щом централният компютър на „ Скайнет “ го разпознаеше, щеше да подаде сигнал, неотложно препратен към служителите на реда в региона с данни за местонахождението и типа му. До две-три минути щеше да бъде хванат. Китай беше най-строго охраняваната страна на планетата и неслучайно бе създала електронната си система за видеопроследяване. Не единствено китайските градове бяха залети с камери за наблюдаване, само че и софтуерните компании като „ Сенстайм “ и „ Мегвии “, изобретили най-сложните системи за автоматизирано лицево различаване в света, способни единствено за три секунди да разпознават кое да е лице от милиардното население на страната. Алгоритмите на тези системи бяха способни даже да плануват по държанието на сниманите от камерите хора за кои от тях има най-голяма възможност да извършат закононарушение. Такива като него.
Китайска полиция съхраняваше тонове цифровизирана информация за всеки жител на страната. Медицински картони, ДНК, пръстови отпечатъци, биометрични данни, етническа принадлежност, лице, глас, покупки, доставени пощенски колета, изповядвана вяра, онлайн държание, пътувания с трен и аероплан, всяко напредване, записано от джипиеса на смарт телефона, даже номерата на тъпите карти за отстъпка в супермаркета, т.е. събираше се всичко, безусловно всичко за всеки човек. И чужденците не можеха да го избегнат. Информация и фотоси за всяко лице, влезнало в страната по работа или за туризъм, попадаха в базата данни. Освен това китайска технология iFlytek беше създала системи за гласово различаване, които улавяха всеки тон в някой апартамент или офис. iFlytek работеше за Министерството на държавната сигурност по основаването на национална гласова база данни и намерено се хвалеше, че може да разпознава гласа на всеки обвинен и неотложно да рапортува на полицията.
И забележете, това не значи, че управляващите стояха със скръстени ръце и чакаха информацията сама да им падне от небето. Полицейските логаритми неуморно проучиха цялата информация, събрана от множеството системи за наблюдаване, и подаваха сигнали всякога, когато отчитаха признаци на отклонение от висшата цел – „ обединяване на мозъците “, както я назоваха публично. Това не беше фикция, а невероятната действителност на изкуствения разсъдък в Китай. И професор Яо Бай го знаеше по-добре от всеки различен, тъй като персонално бе взел участие в създаването на тази гигантска стратегия за следене. Цялото население на една страна беше непрекъснато шпионирано!
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ